Георги Колевичин след завръщането от Еверест: Щастлив съм, защото видях, че тялото ми ще се справи и с най-големите височини
Той няма никакво време за губене! Докато повечето хора мечтаят за почивка на морето, Георги Колевичин записва името си със златни букви в световния алпинизъм.
Зад гърба си вече има десетки успешни изкачвания на върхове над 4 000, 5 000, 6 000 и 7 000 метра, но истинският му адреналин идва с това да предизвика лимита на човешките възможности с върховете над 8 000 метра.
С три разбити гиганта в биографията си – Манаслу, Макалу и величествения Еверест – българският юрист и алпинист е в разгара на своя грандиозен проект „14 мечти“. Или иначе казано - изкачване на всичките 14 върха на Земята над 8 000 метра.
В първата част на интервюто пред “Спортни Новини", Георги разказва за цената на успеха, за подготовката извън залата, за своя план, наречен „14 мечти“ и много любопитни моменти от първите му експедиции в “Зоната на смъртта”.
Георги, здравей! Радвам се, че си при нас. Интересно ми е – ти се завърна преди много кратко време от експедиция в Хималаите, но успяваш ли да се аклиматизираш вече? Как се чувстваш, връщайки се обратно на под 1000 метра надморска височина?
Здрасти, благодаря за поканата. Ами да, вече се чувствам добре, отпочинал, аклиматизиран, така в работен процес и с нетърпение за следващите експедиции.
Ти си от Разлог - много красив град, сгушен между трите най-големи планини на България – Рила, Пирин и Родопи. Логично е човек от твоя град да има интерес към алпинизма. Но това твоето не е интерес, то по-скоро става вече нещо доста професионално. Как започна всичко?
Всъщност всичко започна още когато бях на 19 години, 2009 година, когато предприех първото по-сериозно изкачване в нашите планини, а именно връх Вихрен. Съответно след това последваха още няколко други сериозни изкачвания. В спомените ми изниква най-прясно връх Синаница.
Съответно, когато натрупах опит по нашите планини, започнах да правя и зимни изкачвания, които изкачвания след това се превърнаха в още по-сериозни, по-дълги като времетраене, в още по-сериозни метеорологични условия. Съпроводени бяха с вятър, обилен снеговалеж.
Така се стигна до есента на 2022 година, когато реших, че е време да опитам и големите планини. Насочих се към връх Килиманджаро. Избрах него, защото е с височина от почти 6000 метра (5895 м.), но от техническа гледна точка е изключително лесен и силно препоръчителен като първа стъпка за старт.
Когато заминаваш за даден връх, особено и тези 8-хилядници, ти оставяш тук твоите най-близки хора. Знаем, че има GPS-и, но все пак те не могат да осъществят контакт с теб. Какво им казваш на тръгване, как се успокояват нещата в такъв случай?
Трудно. Трудно да призная, защото най-вече с моето семейство, именно моите родители... майка ми мога да посоча така, изключително много се притеснява като всяка една майка. Да, ами какво си казваме — казваме си „до скоро“.
Аз се опитвам да ги успокоявам всячески, че всичко ще ми е наред, че експедицията ще бъде успешна. Естествено, доста неща, които съм си подготвил и които знам за всяка една експедиция, която предстои, аз им ги спестявам на тях. Напълно нормално. Но общо взето така, с положителна нагласа, че всичко ще ми е наред и че ще се видим скоро.
Преди малко ти сподели за Килиманджаро и изкачването на този връх. Аз си спомням, когато тръгна на тази експедиция. Всъщност тогава вие сте една голяма група, която поставя световен рекорд. Какво ще ни кажеш за това?
Точно така, Килиманджаро беше планината, както по-рано споменахме, с която започнах. Там историята също е не по-малко интересна, защото аз първо не знаех, че въобще ще се атакува в такава голяма група.
Първо направих опити, свързах се с няколко български туроператора и даже агенцията, с която изкачих Килиманджаро, Adventure Team Bulgaria, първо собственикът в разговора ми сподели, че се сформира такава група, но тя беше около 20 човека при първия разговор, който проведохме. Но времето, в което тръгваше групата, не беше най-доброто. Имам предвид времето като ден от седмицата, защото току-що бях постъпил на работа в Министерството на туризма и съответно имах така указания кои дни мога да отсъствам и кои не.
Именно заради това в първия момент си казах, че ще потърся някоя друга агенция, с която да предприема изкачване на върха, но там пък имаше съответно различия в цените и в чисто така по-дълъг период за престой на такава една експедиция и съответно се върнах пак на този вариант, на Adventure Team Bulgaria.
И когато за втори път осъществих контакт, тогава вече българите бяха станали над 30 човека. Буквално до заминаването станахме 59, като от тези 59, 53-ма успяхме да изкачим върха.
И всъщност ние поставихме рекорд за най-голяма група, успяла да изкачи първенеца на континента Африка, като аз бях и първия човек, който успя да стъпи на върха — именно на 21 януари 2023 година, в 6 часа сутринта местно време бях на връх Ухуру, който всъщност е най-високата точка на планината Килиманджаро.
Останалите 6 души до 59 всъщност отпаднаха поетапно в трасето. Не е имало някакви сериозни проблеми с тях — чисто физически бяха проблемите им и аклиматизация. Но това е напълно нормално предвид толкова голям брой — все пак 53-ма от 59 наистина като процентно съотношение си е доста голям успех.
Поставихме официализиран световен рекорд, като имаме издаден, всеки един от нас има официален сертификат за това, че е притежател на рекорда и участник в групата.
Първият ти 8-хилядник беше през септември 2025 година, тогава изкачи връх Манаслу. Какво завинаги ще остане в твоите спомени от тази експедиция?
Значи, точно така, Манаслу беше първият ми 8-хилядник. Уау, направо като се сетя за тази експедиция...
Първо, че беше първият 8-хилядник, там толкова много неща се случиха, за които ще разкажа.
Но преди да започне самата експедиция, се сблъсках с нещо наистина доста, доста шокиращо за мен — а това беше именно, че при пристигането ми местното правителство в Непал беше свалено, имаше военен преврат в Катманду. И имаше доста загинали, престрелки, дори даже убити деца. И съответно това нещо попречи на нашата експедиция, защото цялата столица Катманду беше блокирана и ние бяхме възпрепятствани 3 дни — затворени в хотела, не успяхме да тръгнем към планината. Даже аз в един момент буквално забравих за планината... за връх ли съм дошъл или се намирам на някое бойно поле. Но за щастие след 3 дни местните власти, местното правителство подадоха оставка и така нещата се поуспокоиха и ние предприехме вече следващите стъпки към излизане от столицата и тръгване към планината.
Относно Манаслу — Манаслу всъщност се препоръчва като старт за 8-хилядниците, по тяхна препоръка - на опитни планинари. И също така друга важна роля, която изигра за избора ми, беше цената. Връх Манаслу е всъщност с най-ниската цена от всички 8-хилядници. Той определено не е един от най-лесните, горе-долу по средата е между всичките 14, но цената му е почти два пъти по-ниска в сравнение с почти всички останали, като изключим Еверест и К2, които са водещи в ценообразуването.
Иначе експедицията мина по план, всичко беше наред, съответно имах и успех - стъпих на върха.
Но искам да споделя един много интересен момент, и той беше буквално в атаката към върха.
Какво се случи всъщност? Случи се, че ние предприехме атака... даже ние тръгнахме с моя шерп сравнително най-късно в сравнение с другите алпинисти. По спомен тръгнахме някъде към 6:00–6:30 след обяд, привечер. То по принцип горе-долу по това време се тръгва към всеки един 8-хилядник, като идеята е по изгрев слънце да бъдем на върха. Какво се случи — ние се придвижвахме изключително бързо нагоре по терена с моя шерп и се озовахме точно под върха, на около 8120 метра (върхът е висок 8163 м), горе-долу на около 40–50 метра под върха, ние бяхме в 3:30 през нощта.
Тъмно, съответно никаква гледка. И аз казах на моя шерп: „Ама чакай малко сега, аз не съм дошъл тук просто за да кажа, че стъпих на връх Манаслу или който и да било друг... Просто чисто за мен, аз исках да усетя и да видя какво е на тази височина, да имаш тази невероятна гледка, да изпиташ това чувство. А това в 3:30 през нощта, нали, дори и в 5:00 да е, съответно нямаш никаква видимост.“ Съответно го попитах дали се чувства добре и го помолих, ако се съгласи, да остане с мен до около 5:30–6:00, когато всъщност настъпва изгревът.
И точно на тази височина има един терен, който позволява леко да се придвижваме, не е толкова стръмен, и буквално снувахме напред-назад, за да не стоим на едно място, защото буквално започва измръзване и студ.
И съответно там прекарахме около 2 часа и половина, като след това разбрах от другите шерпи и непалци на лагера — всъщност разбрах, че съм официално... то това никъде не е записано, защото не е някакъв рекорд, но съм официално най-дълго прекаралият човек на такава височина там, на връх Манаслу. Никой не е прекарал толкова много време, защото всеки отива, горе-долу за около половин час да направи снимки, да се полюбува на гледката и слиза обратно. Аз само 2 часа и половина прекарах на върха, чакайки изгрева. Да, съответно горе-долу към 6 без 20 се придвижихме към най-високата част, към най-върховата точка и всъщност успяхме да изкачим върха, да заснемем момента в хубаво време. Кадрите оттам бяха невероятни.
Сега, друго нещо в този разговор ми изскача, между другото, което да споделя, което преди това не съм споделял — а именно, което е официализирано... Всъщност, ако се погледне статистически на връх Манаслу, аз съм осмият българин, който го е изкачил.
Но до 2022 година всички шестима българи, които са изкачили връх Манаслу (преди мен), всъщност не са го изкачили. Какво имам предвид? 2022 година, в първите изкачвания на върха за годината, местните непалци пускат дрон и установяват, че има по-висока точка зад тази, установената дотогава. Те нямало как да я видят.
И се оказва всъщност, че има по-висока точка. И по официални данни в Непал, има такава база данни, където се съхраняват всички изкачвания, преди 2022 година няма българин, който да е изкачил... след това откритие. И съответно сега вече, ако се проверят тези данни, само двама българи са успели да изкачат именно най-високата точка на връх Манаслу и това сме аз и Кристина Георгиева-Йосифова. Тя е успяла да изкачи върха есента на 2024 година. Една година преди мен.
Имаш вече три 8-хилядника зад гърба си, остават още 11. Как ги подбираш? От следващите 11 имаш ли такива, които вече си набелязал — „този ще бъде следващият, този ще ми е последен“, каква е идеята за последователността?
Да, имам план. Като цяло аз никога не споделям къде е следващата дестинация, кой е следващият 8-хилядник. Но имам абсолютно точен план кой връх след кой следва. Този план съм си го изградил на базата на няколко фактора и всъщност първо съм ги подбрал спрямо... някои спрямо трудността, спрямо височината и спрямо сезона на изкачване. Защото има някои 8-хилядници, които се изкачват само пролет, други, които са есента, а има такива, които са и лятото — като лятото са само 8-хилядниците в Пакистан, петте 8-хилядника.
Така мога леко да открехна вратата към кухнята, така да се каже, и да споделя, че всъщност знам кой ще бъде последният 8-хилядник, който, живот и здраве, бих атакувал и бих изкачил...
... и смятам, че това трябва да бъде К2...
... именно К2, защото К2 е най-трудният връх от всички 14 и смятам, че за там трябва да имам изключително много опит, възможно най-много опит да понатрупам с предишните експедиции. И освен че е най-трудният, е и един от най-опасните и съответно рисковете там вече ще бъдат изключително големи, които ще поема.
Добре, познавам те добре, знам какъв човек си тук долу. Но когато стане въпрос за така наречената Зона на смъртта, там предполагам, че има някаква доза страх, разбира се. Ти си на една височина, която е доста сериозна. Как се справяш с това нещо, как успяваш да го преодолееш?
Така е, със страха трудно може да се справи човек. Като цяло това вече е въпрос на психика. Като тук мога да споделя, че съм получавал доста въпроси от сорта на „Кое всъщност е по-важно — дали психиката, дали физиката?“.
Аз бих определил, именно заради това, че 50 на 50 са нещата. Колкото и добре да е подготвен човек физически, ако психически не е подготвен за тези планини съответно трудно би се справил. Затова психиката изиграва много важна роля, именно и за страха. Той е неизменна част от такива експедиции. Даже смятам, че е изключително важен, защото когато човек се страхува, всъщност тогава човек внимава много повече.
И на едни такива експедиции, когато вече човек е изкачил върха и тръгвайки надолу обратно, там стават най-много грешки. Съответно почти винаги се появява и страхът при мен точно при слизане, да. Но това е нещо хубаво, както казах — помага ми така да съм по-съсредоточен и да внимавам, и съответно да имам успех в прибирането към вкъщи.
Зоната на смъртта е над 8000 метра. Даже, по принцип, тук през последните години има все повече и повече мнения на лекари, които се занимават с височинен алпинизъм, които утвърждават и са установили всъщност, че Зоната на смъртта започва от 7500 метра. Тя неслучайно е Зона на смъртта, защото Зоната на смъртта е, реално погледнато, място, на което всичко в организма спира да функционира. Не напълно, но не функционира по нормален начин. Давам пример: буквално можеш да... колкото и така да прозвучи, можеш да се изпуснеш, без да разбереш. Въобще процесите в организма се ограничават и забавят до голяма степен.
Тогава, над 7500 метра можеш да издържиш определено време? Не може да се стои с часове...
Да, установено е, че престоят в Зоната на смъртта може да бъде от 24 до 48 часа. Говорим с кислород! И съответно затова е силно препоръчително, когато си в тази зона, да прекараш колкото се може по-малко време. Максимално малко.
Което на Еверест всъщност е точно обратното — там прекарваш, в сравнение с другите 8-хилядници, най-много време, защото чисто самата атака се осъществява... тя стартира в Зоната на смъртта и приключва в Зоната на смъртта.
Тоест, ти тръгваш от Лагер 4, който е на 8000 метра. Ти си вече там, прекарваш няколко часа почивка преди самата атака, за да си подготвиш течности най-вече, и съответно самата атака преминава в Зоната на смъртта и се връщаш обратно до Лагер 4. Вече в зависимост от това самата атака колко време е продължила, може да се наложи да останеш и да нощуваш на Лагер 4. Пак в Зоната на смъртта.
Имам такъв много пресен пример от един мой познат, пакистанец, с когото заедно бяхме в изкачването, успоредно изкачвахме връх Манаслу миналата година. Сега тази година той предприе изкачване на Еверест на 21 май, когато всъщност беше най-натовареният ден и беше поставен абсолютен рекорд в изкачване на алпинисти като брой в един ден — 274 човека бяха успели да стъпят на върха. Той беше тогава в този ден и всъщност нормалното изкачване с нормален трафик отнема от Лагер 4 до върха около 10 часа. На него му беше отнело 16.
Заради трафика, едни 6 часа отгоре. А ние горе-долу се движим в едно темпо с него. И съответно се беше върнал много късно надолу по трасето и се беше наложило да прави нощувка на 8000 метра в Лагер 4, което е смазващо. Това е много, много, много опасно, крие изключителни рискове. Той не беше изкарал цялата нощ де, няколко часа беше прекарал, и съответно оттам надолу до Лагер 3, Лагер 2... и така.
На каква височина са базовите лагери, откъде реално започват изкачванията на 8-хилядниците?
Всъщност, да, почти всички 8-хилядници... на почти всички 8-хилядници базовите лагери се намират на около 5000 метра. Ако не се лъжа, само на два 8-хилядника базовите лагери са на около 4000 метра — това са на връх Анапурна, който е най-смъртоносният, и на връх Нанга Парбат, който е пък един от най-трудните като техническа гледна точка.
Аз имах възможността да бъда на най-високия Базов лагер на 8-хилядник, а именно на връх Макалу. Той не е най-високият връх, най-високият 8-хилядник, но теренът е такъв около него, че позволява Базовият лагер да бъде разположен чак на 5700 метра. Това е официално най-високият базов лагер. Като там спомените не са чак толкова приятни, защото това е изключително голяма надморска височина за Базов лагер. Говорим за лагер, на който всеки един алпинист се възстановява след аклиматизационните ротации. И на 5700 метра, сравнено да кажем с Еверест, който базовият лагер е на 5300–5400 метра, дори и тези 300–400 метра разликата е голяма и оказват голямо влияние, и наистина възстановяването е доста по-трудно.
Какво точно представлява “атаката” към даден 8-хилядник?
Всяка една атака на 8-хилядник започва от Базов лагер до върха и обратно до Базов лагер. За да бъде една атака успешна и за да се издаде един сертификат на всеки един алпинист, съответно той трябва да измине абсолютно целия терен от Базовия лагер до върха и обратно. И не трябва да ползва абсолютно никаква помощ, било то и с въздушен транспорт — давам пример, хеликоптер.
Доста често се случва, особено алпинисти от Китай, които те не го крият това нещо, а и е видно за всички — изкачвайки върха, даже някои още в тръгването към атаката се придвижват от Базов лагер до Лагер 2, защото Лагер 2 е максималната височина, на която може да се изкачи хеликоптер. Това е на около 6500 метра. Всъщност от Базовия лагер, който е на 5300, те се изкачват... не преминават през ледопада Кумбу, нали, прескачат го така да се каже с хеликоптер, предприемат от Лагер 2 нагоре атака, съответно връщайки се на Лагер 2 — отново хеликоптер и съответно се връщат в Базовия лагер. Това се отразява в сертификата, който получават за изкачване. Там си е с печат официално и няма начин някой алпинист съответно така да шикалкави да качва така върхове.
Като съответно основната атака, summit push, така наречената, се осъществява вече от Лагер 4, който всъщност се води на Еверест атакуващ лагер. По принцип стандартно всички 8-хилядници имат четири лагера: Базов лагер и след това първи, втори, трети и четвърти лагер. Но не винаги, не на всеки връх атаката започва от последния лагер. Давам пример, на връх Манаслу и връх Макалу — те също имат Базов лагер и след това още четири лагера нагоре, но атаката на тях се осъществява от Лагер трети. Това е така, защото горе-долу височината... по принцип стандартната височина, която се изминава в една атака, е 1000 метра. Тоест от атакуващия лагер, независимо дали той е Лагер трети или Лагер четвърти, до върха са горе-долу около 1000 метра.
На Макалу Лагер трети се намира на 7400 метра, върхът е на 8485 м — почти 1000 метра. Но Лагер четвърти между тях се намира на 7800 метра, като той е такъв лагер по-скоро за кратка почивка или за някакви спешни случаи, ако на някой наистина му се наложи да пренощува, ако щеш даже. Има няколко палатки, доста по-малко от стандартните лагери — по принцип са около две, три до пет палатки, да кажем, за всички агенции.
И така, всъщност атаката на Еверест се осъществява от 8000 метра до 8848... като съответно след прибиране от върха, независимо дали има успех или не, е силно препоръчително да се слезе възможно най-надолу по лагерите, като това най-често се случва до Лагер 2. Лагер 3 също е с добри условия, но не както Лагер 2 — така Лагер 2 се води всъщност безопасен лагер. Там се пренощува още веднъж и след това се предприема слизане, прескача се Лагер 1, минава се през ледопада Кумбу и се прибира обратно в Базов лагер.
Ледопадът Кумбу няколко пъти споменаваш вече. Какво ще ни разкажеш за стълбите и пропастите, през които преминаваш?
Ледопадът Кумбу си е наистина доста опасно място. Аз дори и на терен установих, че доста алпинисти го подценяват, някак си както си говорим, нали, с лека ръка: „Абе, не е нещо кой знае какво, нали, вързан си за въжетата там, ще минеш, не е чак толкова опасно.“
Всъщност не е така, има доста смъртни случаи и те са свързани не толкова със стълбите, които са не по-малко опасни, а по-скоро с всичките тези ледени сераци, които са надвиснали по терена. Като тук също мога да споделя една много интересна случка, която е и известна на почти всички, особено които се занимават и се интересуват с височинен алпинизъм — а именно, за първи път тази година се стигна дотам... толкова дълго време ледопадът да не е отворен. Да не е отворен — какво имам предвид?
Шерпите, които в началото на всеки сезон на всеки връх минават и фиксират въжетата нагоре, по които след това ние се изкачваме, тази година се сблъскаха с проблема един огромен серак да е надвиснал над стандартния маршрут (защото те всяка година маршрутът малко или много се променя, но въпреки това те знаят горе-долу откъде да мине).
Този маршрут и шерпите, наречени Icefall Doctors (хората, които се занимават точно с отварянето на маршрута по ледопада Кумбу), се сблъскаха с това да има един надвиснал серак и буквално теренът нагоре беше отворен към може би 27–28 април. Доста се забавиха с отварянето на маршрута, като съответно алпинистите, които се намираха в района на Еверест, бяха тръгнали даже да правят аклиматизация по съседни върхове, защото времето напредва, съответно прозорецът, който се отваря, наближава (а той по принцип е между 10 и 30 май) и съответно времето за аклиматизация се беше смалило и трябваше да бъдат готови.
За щастие шерпите успяха да отворят маршрута — не по този стандартния, който беше през всички тези години правен. Аз и всички останали алпинисти тази година бяхме преминали по съвсем различен маршрут, който е различен от предишните години, който местните твърдяха, че даже е бил по-труден от класическия, да.
Очаквайте и продължение на разговора ни с Георги Колевичин. Там той ще разкаже още интересни истории от своите експедиции, както и коя е неговата "15-а мечта"!
